ноември, 2012 г.


Наскоро сърфирайки по телевизионните канали, в един момент попаднах на канал, известен със своята програмна всеядност по отношение отразяването на политическите събития у нас. Със сигурност щях да подмина и него, ако не бях зърнал две-три физиономии на бивши, вече фалирали  политици от прехода, за които или вече никой не си спомня, или пък ако все пак някой се сети за тях, веднага следва гневна тирада от пищния български фолклор, насочена персонално към тях и, разбира се, към нищо не подозиращите им роднини по първа и втора съребрена линия. Събитието беше по случай годишнина от първия митинг на СДС и на кръглата маса, организирана специално за случая, се мъдреха увехналите физиономии на „българския Горбачов” – президента Желев, на небезизвестния политически хулиган от онова време Петко Симеонов и на Ивайло Трифонов. Както винаги в подобни случаи, около тях се навъртаха и няколко умърлушени „подофицери” от „нежната революция”, за които кръглата маса в такива случаи е претекст за участие в „работния обяд”, ако евентуално има такъв в програмата. ”Масата” се ръководеше от някогашния заместник на омбудсмана Гиньо Ганев, бившия царски депутат Цеков, чийто политически пол трудно може да бъде определен поради шавливото му политическо поведение. Макар че се включих сравнително навреме в прякото предаване, нека да остане за моя сметка, но си признавам, че доста време ми трябваше, за да се ориентирам в жанра. Отначалото се колебаех между „панихида” на онова СДС от 90-те години, или пък другарска среща на „стожерите на Промяната”, които в по-голямата си част тогава бяха, а си остават и сега „политически хермафродити”. Някои от по-младите читатели вероятно ще сметнат иронията ми за политическия пол на първопроходците на капитализма у нас за неуместна  и дори прекалена и аз бих се съгласил с тях, ако точно тая идеологическа раздвоеност не натика нежната революция в България  в модерния политически „бобслей”, но без шейна!? Слушах обърканите разсъждения на бившите вече (слава Богу) мераклии за строители на нова България и се чудех защо Господ е бил толкова несправедлив към българите? Впрочем за двадесет и трите години преход тия хорица не бяха прибавили нищо към и без това празния си „втори етаж”, известен в анатомията като глава на тялото.

Все пак накрая успях да уточня жанра. Всъщност зрителите на въпросния телевизионен канал гледаха римейк на живо на известния анимационен филм на големия Доньо Донев „Тримата глупаци”. И за да не бъде поставена обективността ми под въпрос, ще се опитам да илюстрирам това, което твърдя с няколко „мъдри” съждения, дошли от „масата”, която тези хора бяха обявили за кръгла. Думата за пореден път взе бившият президент Ж. Желев по повод очевидния провал на „големия политически експеримент”, започнат не без участието и на „тримата герои на Доньо Донев”, представени в момента на кръглата маса и най-вече на единия от тях.Търсейки причините, довели до провала, Желев изрече неща, които трудно биха могли да бъдат квалифицирани като думи на човек, който няма проблеми с психиатрията. Например той каза, че една от главните причини преходът у нас да не успее се крие във факта, че тогава нямали квалифицирани кадри. Абе докторе, ти чуваш ли се добре какво говориш??? Къде си тръгнал да променяш държавата, ако нямаш необходимите специалисти? Не ти ли беше ясно тогава, че без съответните специалисти и един кокошарник не можеш да построиш? А ти си тръгнал да сменяш цялата политическа система, залагайки бъдещето на собствения си народ, при това с пълното съзнание, че това, което искаш да направиш, не само че не ти е ясно на самия теб, ами и на тия, дето са около тебе! Е, как няма да сме на тоя хал сега, като от каруцата в с. Веселиново ти директно се качи на свръхзвуковия самолет и първото нещо, което попита беше: „Къде е камшикът?”. Това с камшика никак не е преувеличено. Втората притча на Ж. Желев от „кръглата маса”, която трябваше да дообясни защо у нас преходът не успя, звучеше още по-трагикомично. Значи, според автора на книгата „Фашизмът” (тоя български „Майн кампф” – Моята борба), за която запознати с материята твърдят, че доста безобразно е плагиатствана, откри нещо за публиката, което в ония години кой знай знае защо остана в тайна от българското общество. А ако Желев пък го беше споделил тогава, имам сериозни подозрения, че нещата можеха да тръгнат  в съвсем друга посока. Става дума за твърдото убеждение на „доктора” по онова време, че, за да си дойдат нещата на мястото в България, трябвало БКП да бъде забранена по примера на една друга страна от бившия соцлагер и всичко да се започне на чисто?! ”Да ама не” както обичаше да казва бай Петко Бочаров, когато все още му се говореше!? Оказа се (тук внимавайте да не паднете от стола), че тази иначе хубава идея не се харесала не на кой да е, а на Андрей Луканов и той не си дал съгласието да се реализира.Че как може така  господин президент? Аз не си спомням тогава (поне официално) Луканов да е бил на властова позиция, на която да е подчинен президентът на България, който тогава, за добро или за зло (очевидно второто), май макар и „на ужким”, бяхте Вие? Третото нещо, което каза Желев, ме разтресе окончателно! Дори бях готов да споря, че тоя човек вероятно не е прочел собствената си книга!? По повод назначаването на първия български „демократичен” прокурор, чието назначение трябвало да се подпише и от президента, историята, която чухме, беше потресаваща. Президентът Желев без никакво притеснение разказа какви първи указания дал бъдещият шеф на държавното обвинение – разбира се, напълно в духа на „победилата демокрация”. На новия главен обвинител му било наредено от президента да спре смешния, според него, съдебен процес срещу Тодор Живков, в което бившият Първи бил разследван само за кокошкарски истории. Поръчал му в този смисъл да повдигне ново обвинение на Живков, при което съдът да може да му даде по-дълга присъда, а той като президент нямало да остави стария човек да лежи в затвора повече от две-три години. И всичко това при положение че един от най-важните принципи на демокрацията е разделението на властите. Очевидно ”…много небрежно е преподавано” на „демократ номер едно” по демокрация, или може би дългото му „отъркване” в Людмила Живкова все пак е оставило в него своите отпечатъци.

Като слушах президента Желев, неволно си спомних един от няколкото контакти и разговори, които водихме в зората на демокрацията с видния американски икономист Ричард Ран. Имах честа да познавам Ран, на чийто огромен опит в пазарната икономика   всички тогава благородно завиждахме. Едно от посещенията му в бившето стопанско обединение „Хранмаш” беше в резултат на леко отклонение от групата американски специалисти, които пътуваха за Москва. Налагаше се спешно да ни консултира по съвместен проект, касаещ бъдещата приватизация на „Хранинвест”! Спомням си, че в една от почивките го попитах какво му е мнението за Елцин и Горбачов? За Елцин беше кратък и категоричен – не особено интелигентен,  алкохолик, чието единствено достойнство в постсъветското общество е визията му на хардлайнер на „перестройката”. Коренно различно беше мнението му за Горбачов. Несъмнено интелигентен, което в началото е объркало доста дори такива опитни политици като Тачър и Рейгън, които са очаквали с нетърпение да видят реализацията на политическия му проект. В негово лице те вече виждали партньора, който държи в „джоба си” технологията за безкръвна промяна на обществения строй в Русия. Надеждите им обаче бързо се изпарили. Когато Горбачов започнал да говори за въвеждане на пазарната икономика и за ръководната роля на КПСС, на всички станало ясно, че тоя човек е имал само куража да тръгне нанякъде, за да търси промяната, но, за съжаление, без изобщо да знае къде отива. Не е необходимо човек да е много навътре в материята, за да усети сходството между тези два „печални образа” – този на първия български „демократичен” президент Ж. Желев и на Бащата на съветската перестройка М. Горбачов. Най-важният „общ знаменател”,който свързва един от най-мразените политици в Русия, който е на подаяние в момента като рекламно лице на търговски фирми, и на „българския Горбачов” е в еднакво безотговорния подход към необходимостта от промени, пълното отсъствие на политически морал и непригодността им за високи държавни постове във времена на силна геополитическа турбуленция. Трудно могат да бъдат анализирани подробно всички причини за неуспеха на българския преход. Това, което чухме и видяхме на „кръглата маса”,  само леко повдигна малка част от завесата. Но това, което от глупост ли, или от силна превъзбуда „моралният стожер на демокрацията”, ”автентичният”дисидент, лицето на българската демокрация д-р Желев каза на този форум, очевидно показва, че българският демократичен преход тръгва с фалстарт, „благодарение” най-вече на хората, които по една или друга причина се озоваха на върха му. Това очевидно най-точно обяснява  резултата от социологическите проучвания днес. А той е силна носталгия (повече от половината българи) към времето на социализма, разгром на партията на „промяната” СДС, пълна загуба на доверието в политиката и политическа апатия на малкото останали българи в държават