След продължилия близо десет години период на ремисия на политическата ни система, боледуваща от самото начало на демокрацията от екстремната конфронтация (нещо като нейната “детска болест”), обществото ни сякаш отново заживя с усещането за възстановяване на поразмитите от времето разделителни линии. След толкова години преход вместо нормализация на политическия живот, у нас очевидно отново се връщаме към площадната демокрация, един от симптомите на детската болест, за което стана дума.

Политическата вакханалия срещу правителството, организирана и финансирана от непредставената в парламента опозиция (зад чийто рехав гръб наднича наедрялата фигура на ГЕРБ), без дори да е направило и една седмица служба, показа, че за двадесет и кусур години демокрация в мътните води на политиката все още се намират политически неадекватни артефакти. Тези артефакти са плод най-вече на разпадните политически процеси в дясното политическо пространство, които продължават да живеят с привичките си от началото на 90-те години. Сиреч, във времето, когато в политическия спор октавите имаха преимущество пред фактите, законът мълчеше, когато го погазваха „демократите”, кресливостта беше мерило за автентичността на „истинския демократ”, а демокрацията победи „с малко, но завинаги” - словесна конструкция, която впоследствие политическите опоненти на десницата използваха като повод за закачки с „геройски загиналия” за демокрацията СДС...

Върхът на конфронтацията тези дни обаче безспорно бяха паралелните митинги на БСП и ДПС, от една страна, и на ГЕРБ, от друга. Гледах митинга на БСП и ДПС по Канал 3, който директно излъчваше събитието. Бях доста изненадана, когато нучих за избора на мястото за провеждането на митинга, тъй като рискът, който поемаха организаторите, беше голям. Така или иначе, единственият визуален „образ на демокрацията” у нас, останал в главата на българина трайно, е „онзи митинг”, проведен на същото място - на Орлов мост, за който демократите твърдяха, че е бил посетен от 1 млн. граждани. Страховете ми обаче не се материализираха. Митингът беше грандиозен, а летящите и стационарни телевизионни камери показаха образ, който удивително съвпадаше с картината от митинга, която видяхме в първите години на промяната.

Така или иначе, това политическо събитие по безспорен начин показа, че правителството има зад гърба си огромен финансов ресурс да управлява, и че не се налага да се ходи на предсрочни избори, както това искат неиндентифицирани политически субекти, които хвърлят огромни финансови средства, за да поддържат високо ниво на политическо напрежение и нестабилност в страната. В този ред на мисли всеки необременен мозък, изкушен от политиката, не може да не си задава въпроса „Кой?” Въпрос, който най-напред видяхме в арсенала на „красивите и интелигентни” протестиращи, които само за стотина дни се сринаха като брой на участниците от уж 30 хиляди души до размера на играчите в отбора на „Бистришките тигри”. И то без резервите.

Очевидният провал на избрания политически „инструмент” за предизвикване на безредици и насилствена смяна на легитимната власт принуди режисьорите на сценария – хора, бездарни и лишени от каквато и да е политическа фантазия, да го заменят с друг, този път на „ранобудните студенти”. Втората серия на протеста, при която стотина души платени студенти, причисляващи себе си към демократичната общност, които отнеха възможността на 25 хиляди други свои колеги да ходят на занятия, също започна с въпроса „кой”, задаван от окупаторите. От трибуната на НС лидерът на социалистите С. Станишев на свой ред зададе същия въпрос - „Кой?”

Струва ми се, че вече дойде ред и на нас, на българските граждани, да зададем въпроса „кой”. Кой стои и финансира политическия проект, чиято успешна реализация би хвърлила страната ни в политически хаос?

В подобни случаи добрите стари французи обичали да подсказват отговора на подобни въпроси, метафорично подмятайки ”...Шерше ла фам!”, т.е.”...търсете жената! Този път обаче вместо да си блъскаме главите с анализи и догадки, отговорът дойде сам, „на крака”. Оказа се, че е стар български познайник и се казва Джеймс Пардю, експосланик на Съединените щати у нас... Одиозна фигура, работил за военното разузнаване на Съединените щати, а след това преминава на дипломатическа работа в Държавния департамент на САЩ. Преди да дойде в България като американски посланик, е посланик на САЩ в Македония - отзован по настояване на македонското правителство за груба намеса във вътрешните работи на Македония! Не знам по каква причина, но очевидно в Държавния департамент Пардю е смятан за експерт по въпросите, свързани с България, причина, поради която той често посещава страната ни под благовидния предлог, че идва „да се види с приятелите си”. Междувпрочем, един от неговите приятели, случайно или не, е Слави Трифонов, който не пропуща случай да го покани в предаването си при неговите посещения в България, което вероятно е и част от мерките за камуфлиране на посещението му. Този път, идвайки в България, Пардю с типичната си американска арогантност, без да се посвени, влезе направо при бутиковия отбор на студентите-окупатори на СУ и проведе среща с тях... Какъв ъкъл им е дал, не стана ясно на българското общество, но затова пък на обществото му стана ясно кой стои аджеба зад протеста! От цялата дандания с посещението на Пардю в СУ в края на краищата излезе, че в момента САЩ са тези, които имат интерес чрез своята „пета колона” в лицето на ГЕРБ, Реформаторския блок и прочие политически несретници, воглаве с така наречения български президент, да „клатят” правителството, за да бъде евентуално заменено с друго, което „би играло по свирката” на американците... Ако се върнем към метафората на французите, при търсенето на генезиса на американската суетня, свързана с политическата стабилност в държавата ни, не може да не се досетим, че става въпрос за разместване на геополитическите пластове в резултат на трескавата дипломатическа активност в последно време на руската държава в лицето най-вече на нейния президент Путин и външния министър Лавров. В резултат на това очевидно Украйна започва постепенно да се преориентира на Изток, към единното митническо пространство, а подобни сигнали даде наскоро и президентът на Узбекистан Ислам Каримов. Наскоро Путин подписа дългосрочно военно и търговско споразумение с Виетнам, както и стратегическо споразумение с Южна Корея. Руската дипломация усилено работи по въпроса за връщането на Египет в орбитата на Русия, въпрос, считан от египетските военни също за стратегически! В тази връзка предстои доставка, възлизаща на 5млрд. долара, на модерно руско оръжие, като междувременно Русия ще построи своя военна база на Червено море, контрапункт на застрашената от гражданската война в Сирия руска военна база в Тартус. Това обаче, което според мен пряко касае България, е подписаното преди няколко дни военно споразумение между Русия и Сърбия от руския военен министър Шойгу и неговия сръбски колега. Целият предмет на споразумението не стана ясен, каквато е и практиката в такива случаи, освен че има и търговска част, която включва износ на руско въоръжение за Сърбия. Русия вече има своя авиобаза и летище в град Ниш, в Сърбия, по линия на сътрудничеството в сферата на извънредните ситуации. Руските инвестиции в сръбската икономика са насочени предимно в структуроопределящи отрасли, а преди по-малко от месец на официално посещение в Москва беше президентът на Сърбия Томислав Никулич. При такава степен на обвързаност на Сърбия с Русия, а също предвид тлеещия конфликт с Косово, Сърбия едва ли ще бъде приета в ЕС.

Спомням си, че преди около две години английското списание „Икономист” помести материал за Сърбия, в който се цитираше изявление на Ивица Дачич във връзка с евентуалното еврочленство на Сърбия, в което сръбският премиер предупреждаваше ЕС, че страната му няма да чака много дълго европейското „да” и ще се преориентира и политически, и икономически на Изток, към Евразия, в момент, преценен по целесъобразност от сръбското държавно ръководство. При такъв развой на събитията обаче се оформя единно източноправославно пространство, в което влизат Русия, Украйна и Сърбия, доминирано от Русия, с един анклав - България, за влияние в която се борят САЩ и Русия. Тук е „заровено и кучето”, както се казва.

Стратегическият проект „Южен поток”, който преминава през нашата територия, ни прави автоматично зона на руските икономически интереси и разширява и задълбочава руското икономическо присъствие, което във всички случаи ще окаже влияние на политическите процеси у нас. Много интересно развитие на нещата може да настъпи и след произнасянето на международния арбитраж по търговския спор между България и Русия. Твърде възможно е решението на съда да бъде такова, че да създава предпоставки за рестартиране и на проекта АЕЦ ”Белене”, а не са за изключване и други руски инвестиции в България. Всичко това прави съня на американците неспокоен, още повече че настоящото правителство вече даде индикации, че изчаква анализите за ефективноста от тази инвестиция в енергетиката и не е изключено проектът „Белене” да получи своето развитие...

Като своеобразен поклон към американското ноу-хау в атомната енергетика, през миналата седмица бяха разговорите на министър Драгомир Стойнев с представител на “Уестингхаус”, както и с чиновници от Държавния департамент за разширение на мощностите на АЕЦ “Козлодуй”. Макар и да “не щем Тетовски ябълки”, по израза на цар Борис III, ефектът върху българската икономика от два или три такива големи инфраструктурни проекти не просто ще реши острия проблем с безработицата в Северна България, но би изиграл ролята и на онзи икономически локомотив, който може да извади българската икономика от рецесията.