Последните политически събития в света показват, че сирийската криза все пак върви към благоприятна развръзка. Очертаващите се параметри на политическо решение, макар и на още много ранен етап, ни дават  основание да очакваме  балансиран подход при излизането от тежкия политически тупик. Подобно развитие на нещата стана възможно поради съобразяването на част от страните в конфликта с настъпилите обективни геополитически промени в света, което улесни намирането на формула за изход от ситуацията.Този поврат в позициите на световните сили дава надежди и оптимизъм за един по-нормален свят, за връщането на респекта на световната общност към установения световен ред след Втората световна война, към спазване законите на международното право, както и заздравяването на авторитета на Световната организация – ООН.

Най-важната последица от развитието на последните събития около Сирия обаче е, че светът стана свидетел на края на еднополюсния модел! С други думи, това означава, че е възстановен военният баланс в света, т.е. ако приемем, че досега военният потенциал на САЩ нямаше алтернатива и Щатите естествено оформяха единствения военен полюс в света, сега нещата са променени. Сирийският конфликт даде възможност да бъдат измерени високи нива на руския военен потенциал, порасналото самочувствие на руснаците във военно отношение и готовността им за военен отпор на американците в случай че се решаха на военна интервенция в Сирия.

Към този многозначителен факт, имащ основна заслуга към възстановяването на военното стратегическото равновесие, в геостратегически план се прибавя още един факт: съществуването  на  договор за военно сътрудничество между Русия и Китай в контекста на засилващото се икономическо сътрудничество между двете велики държави в рамките на ШОС (Шанхайската организация за икономическо сътрудничество на държавите от Евразия). Освен всичко останало, ШОС е и фундаментът, върху който предстои да бъде изграден бъдещият Евразийски съюз.

Това, че военният съюз между Китай и Русия е вече факт, се убедихме от политическата подкрепа, която Русия получи от Китай в Съвета за сигурност на ООН по сирийския въпрос. Към това се прибави и готовността на Китай за практическо участие на страната на Русия при евентуални бойни действия, изпращайки свои бойни кораби в Средиземно море около бреговете на Сирия. В това отношение може да се предположи не без основание,че в известен смисъл

сирийската криза ще изиграе ролята на „ускорител” за разширяването на военностратегическия съюз между Русия и Китай

В тази връзка би било съвсем естествено във времето, което стои пред нас,да последва присъединяването и на други държави към военната ос Москва-Пекин, които виждат в нея гарант за своята национална сигурност. В този смисъл интересно е отношението на Иран  към новопоявяващия се военностратегически съюз на територията на Евразия. Иран, заедно с “Хизбулла” (която на практика е под негов контрол), активно участва в бойните действия срещу бунтовниците  в Сирия, т.е. на страната на Русия. В съответствие с най-новите промени в геополитическата стратегия на САЩ стратезите от Вашингтон предвиждат

създаване на ислямска дъга, която трябва „да опаше” от юг главно Русия и Китай

като постепенно Щатите  излязат на рубежи на самите държавни граници на Иран, Русия, Пакистан, Китай и т.н.Този факт вероятно ще мотивира стратегически Иран да се присъедини към военната ос Москва-Пекин. С подобен ход Техеран си гарантира националната сигурност, а военната ос Москва-Пекин

печели пространство и излиза на бреговете на гълфа

което означава възможност за контрол на целия морски трафик от региона на Тихия океан за Европа – безценно предимство във военностратегически план. И всичко това, при положение че Техеран вече е член на ШОС със статут на наблюдател, а главният клиент на иранския петрол е Китай. Точно тази своеобразна

военно-икономическа обвързаност на тези три страни

според мен е главната причина Щатите да обмислят прецизно нещата в геополитически план и да се откажат от планираната агресия. Разбира се, отказът им беше завоалиран от активен дипломатически ажиотаж с цел да бъде запазено достойнството на САЩ от отстъплението им под натиска на новите геополитически реалии.

Малко преди да приключи срещата на 20-те най-развити държави в Санкт Петербург, френски политолог в интервю за един от френските телевизионни канали направи много кратък и много прецизен  коментар на геополитическата обстановка във връзка със сирийския конфликт.

Изводите му от анализа на текущата обстановка в света бяха следните:

- Съединените щати в момента са много слаби

- Съединените щати в момента са много уплашени

- Трябва да им помогнем, като дадем шанс на Обама да излезе без унижение от конфликта в Сирия.

Всъщност руската дипломация беше тази, която даде този шанс на Обама да излезе “сравнително бял” от ситуацията, в която го натикаха ястреби като Маккейн и другите ходатаи (главно измежду ционистките кръгове) на военнопромишления комплекс в американския Конгрес. Историческите поуки от всичко, което се случи, са няколко и те са за всички нас, но най-вече за тези, които имат претенции да бъдат водачи на нацията.

Очевидно в света се завръща многополюсната система

с отчитане на геополитическата тежест на ЕС, на държавите от Южна Америка и т.н. На второ място вероятно предстои (не от днес за утре, разбира се) прегрупирането на субектите на международното право в нови икономически, а защо не и в нови военно-политически съюзи, съобразно промените в заобикалящия ни свят. Българското политологическо тяло (все бабаит-демократи), състоящо се главно от бивши кадри на АОНСУ и стипендианти на Партията в московските институти по идеологически науки, разбира се, че отново

не са „в крак с материала” и дори не подозират подобни промени

Те отдавна са забравили старата римска сентенция: „…панта рей”, че всичко тече, всичко се променя, независимо от нашето желание или нежелание! И то при положение че самите те са учили своите студенти в часовете по диалектически материализъм преди датата 10 ноември, че сме част от един свят, който непрекъснато се променя! Верността им към новата любов – демокрацията, обаче, чието парично покритие беше достатъчно атрактивно, успя да притъпи сетивата им, да ги отучи да мислят и ги научи на по-лесното – да „служат вярно на демокрацията”! Затова и политологичната ни наука, по-скоро по-недостойната част от нейните представители, сигнаха дотам, че политологичните им анализи да са изпълнени изцяло в духа на „желателното мислене”, т.е. да представяш желаното от тебе за реалност! Несъстоятелният ни политически „елит”, който с годините като електрическия ток свикна да се движи по пътя на най-малкото съпротивление, без много да му мисли, бързо влезе в политологичния капан на угоените от демокрацията политолози, където сегашното статукво е представено за вечно в смисъл,че нищо ново не се очертава на политическия хоризонт. Т.е. с демократичните промени у нас всичко, което е трябвало да се случва във вътрешен и външен план, вече се е случило, то не подлежи на промени и така „до Второто пришествие”! За съжаление обаче, „вечното” в реалният свят се свързва само с Любовта и касае главно човешките отношения. Когато става дума за отношения между държавите, категорията Любов отстъпва на една друга категория, която се нарича национален интерес. И никой – в която и да е държава,

няма право и не може да стои над националния интерес на държавата!

В това число и президентът! Нещо повече: точно той, като първи дипломат на държавата по Конституция, трябва в международен план да се държи именно като първи дипломат, а не като „пребоядисан” български политолог, и да говори и прави само онова, което е в интерес на България, а не отражение на личните му (най-вече икономически) интереси. Навремето мой обичан преподавател обичаше да казва в едни по-други времена,

че е по-добре да сме нация от магарета, водени от лъв, отколкото нация от лъвове, водени от магаре!!!

За съжаление обаче, аз мисля, че днес ние, българите, сме по-скоро във втората хипотеза от сентенцията на моя учител! Да, нас вече дълго време ни водят магарета. Поради което и целият ни така наречен „преход” е магарешки, и затова и положението ни днес е магарешко. Впрочем има и изключения, при които някои, макар и магарета, не живеят по магарешки. Такова магаре е българският президент – човек, случайно попаднал в политиката, но както казва поетът: …в политиката попаднал на хора и от магаре станал човек… (дано ме извини от „отвъдното” Вапцаров за кощунственото отношение към поезията му). Всъщност с кощунствената ми задявка с поезията на Вапцаров искам само да подчертая, че не  политическата позиция е тази, която прави човека! По-скоро човекът прави позицията такава, каквато е,

със своето държавническо отношение към ангажиментите си

които трябва да изпълнява и с апостолското си отношение към съдбините на България, където личното минава на заден план, за да даде предимство на общото – в лицето на националния интерес. Какъв лидер на нацията си, като си се хванал за полата на американската посланичка и се криеш от народа си от страх да не бъдеш натирен от президентството. Що за малодушие е това, да обявиш на всеослушание, че позицията ти съвпада с тази на американския президент!? Как могат твоята и неговата позиция да съвпадат, когато позицията на един президент по всеки един въпрос трябва да отразява на първо място националния интерес? И къде точно в Сирия е нашият национален интерес, който пък на всичкото отгоре взе, че съвпадна и с американския? А сега, когато Обама  промени позицията си по Сирия, твоята позиция остава ли същата, или се промени пак, за да съвпадне отново с позицията на Обама?

Плевнелиев, всъщност замисляли ли сте се някога какво представлявате Вие в очите на българите? Как Ви приемат те? Най-вероятно – не. За Вас е по-важно какво мислят ония зад океана. По стечение на обстоятелствата обаче българският войнишки фолклор е дал възможно най-точното определение за Вас. Вие сте по принцип една от най-простите субстанции, които българинът познава – айран без кисело мляко – т.е. гола вода! Това Ви прави и излишен в развода Ви с българския народ, който, както казват юристите, отдавна е фактически изконсумиран, което Ви прави капитан без кораб. А тези капитани, които са потопили кораба си, или се давят, или изчезват далеч от тези, които ги познават.